Паралелизъм в природата 3 страница

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът." За да се говори за утихване на вятъра, това значи, да е имало вятър и буря. Докато вътре в човека стават вълнения, смущения, бушувания, той е изложен на големи бури и ветрове. Щом разреши нещо в себе си, щом дойде до никакво правилно разбиране в живота, вятърът и бурята в него престават. Правилните разбирания представят ладията, в която човек влиза на завет. Христос дойде на земята, да научи хората, как и къде да се подслоняват, да се пазят от големите бури и ветрове, които рушат, коренят всичко, каквото срещнат на пътя си. Същевременно, Христос казва: „Огън дойдох да запаля в света". И досега още хората говорят за този огън, не могат да разберат, защо е запален и какво е предназначението му. Много просто. Зимно време, когато вън се пука дърво и камък, и дойде някой човек да запали огъня ви, питате ли, защо го е запалил. Като запали огъня ви, той сам ще каже: Дойдох да ви запаля огъня. След това ще си замине. Всички, които могат да се греят, да варят яденето си на този огън, ще кажат: Дойде един човек, запали ни огъня и си отиде. Които не разбират смисъла на огъня, казват: Опасен човек е този, който пали огън. Огънят трябва да се запали! Какъв е този огън? – Свещен огън. Свещеният огън в човека е загаснал и трябва да се запали. – Къде трябва да се запали? – В сърцето, в ума и във волята на човека.

Съвременните хора вярват във всичко, но не и в онова, в което трябва да вярват. За пример, те вярват, че могат да станат богати, учени, силни, а не се спират пред мисълта, че и като богати, учени и силни могат да умрат. Не е лошо да се стреми човек към богатство, ученост и сила, но той трябва да знае, че то не е реално. Щом не е реално, то непременно ще се изгуби. Човек трябва да се стреми към онова, което не се губи. То е реалното в живота. Представете си, че двама души стоят на бойното поле и наблюдават, какво става. Единият от тях знае Божествените закони, разполага с тях и гледа спокойно, как хората се бият, как падат ранени и мъртви на бойната линия. Другият е обикновен човек, разполага с обикновени знания и, като наблюдава цялата картина, тревожи се, че еди-кой си пострадал. Щом се свърши войната, и двамата се оттеглят. Първият седи тих и спокоен, а вторият ходи натук – натам, плаче, страда за ранените, превързва раните им, но не може да им помогне. От време на време той поглежда към другаря си и се чуди, как може в такъв момент да гледа така спокойно на всичко. След това той казва на войниците: Съберете всички ранени и убити на едно място. Той се приближава към тях, запалва огън и ги изгаря. Като гледат, какво прави, всички се възмущават от неговата жестокост. Не се минава много време, от огъня започват да излизат един след друг ранените и убитите, но вече здрави, бодри, жизнерадостни. Какво е станало с тях? Те са възкръснали. Не е жесток човекът, който може мъртви да възкресява. Ще кажете, че това са приказки от 1001 нощ. Това са невъзможни неща. Невъзможното за човека е възможно за Бога. Вие виждате, как излизат от огъня здрави, бодри хора и благодарят на Бога, че са здрави, свободни от страдания. Те се радват, че влизат в новия живот, в живота на възкресението. Кое е по-добро за човека: да изгори и на пепел да стане, или да изгори и отново да оживее? Най-добро от всичко е човек да мине през огъня, но след това отново да оживее.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът". Значи, голямото противоречие, което съществува между хората, трябва да утихне. Това противоречие произтича от неразбиране на живота и на природата. Слабите хора създадоха злото и противоречията в света. Силните хора – хората на безсмъртието, създадоха доброто. Когато в човека се явяват лоши, отрицателни чувства, той трябва да знае, че е слаб. – Как може да се освободи човек от тия чувства? – Като стане силен. Когато в сърцето на човека се явяват положителни, красиви, мощни чувства, той е силен човек, той ражда доброто в себе си. Той е подобен, на извор, от който доброто изтича. Изворът на доброто в човека трябва да полива всички треви и цветя и да им помага да растат. Тъй щото, става ли въпрос за силен човек, ще знаете, че силен е онзи, който ражда само доброто. Който ражда злото, той не е силен човек. Ама аз вярвам в Христа. – Ако твоята вяра може да те застави да раждаш доброто, тя е на място. Но ако твоята вяра те заставя да раждаш злото, тя не е на мястото си. Ако във вярата си ти си фанатик и преследваш този-онзи, че не вярвали в Бога и в Христа като тебе, тя не е на мястото си. Ако твоята философия, с която си обясняваш причините и последствията на нещата, ражда злото в света, тя не е на мястото си. Тази философия е философия на слабите хора.

На всички силни хора, на всички учени философи, поети, музиканти, художници, които раждат доброто, казвам „добре дошли". Всеки човек, колкото и да е малък, трябва да бъде силен, да ражда доброто в света. Всеки човек, всеки народ трябва да ражда доброто, т.е. трябва да даде ход на Божественото в себе си. В който момент човек реши да върши волята Божия, той става едно с Бога. Каквото направи в името Божие, човек трябва да го принесе пред вратата на Великия олтар и да се отдалечи. Не е нужно да седи човек пред този олтар, да се представи пред всички, че е извършил нещо за Бога. Земята, слънцето, луната са направени за човека. Той може да се разхожда от една планета на друга и пак да слезе на земята. Той е свободен, разполага с билет, с който може да обиколи цялата вселена. – Защо ние нямаме тази опитност, тази свобода, да се движим, дето искаме? – Да ви се даде този билет днес, това значи, да станете по-нещастни, отколкото сте сега. За да може свободно да пътува от една планета в друга, човек трябва да има съответна форма. С човешката форма той може да живее само на земята. За другите планети се изискват други форми. Когато говорим за условията на даден живот, ние подразбираме съответни форми. Има начини, по които формите на живота се изменят. Обаче, човек трябва да знае тия начини. За всеки човек, който може да се ползва от тия начини, казваме, че е добър, праведен. Не може ли да се ползва от тях, този човек е грешен. Какво разбирате под думите „праведен и грешен човек?"

Срещате две момиченца, десетгодишни, деца на благородни, богати родители, облъчени с бели, нови роклички. И двете са добри деца, всички хора ги обичат и им се радват. Те се разхождат, радват се на ясното, чисто небе и топлото слънце. Немирни, злосторни момчета решават да им напакостят. Взимат едно шише, пълно с черна течност, подобна на катран, напръскват с нея гърба на едното от момиченцата и хукват да бягат. Като видяло рокличката си напръскана с черната течност, момиченцето придружено от другарката си, се разплакало и тръгнало за дома си. На пътя те срещнали един файтонджия, който предложил да ги заведе до дома им. Пакостните момчета се затичали подир файтона, пръснали върху него от същата течност, но този път те не успели да направят нищо. От двете момиченца само едното пострадало. Само едното попаднало при неблагоприятни условия. Второто, обаче, и при двата случая останало незасегнато от черната течност, т.е. от неблагоприятните условия на живота.

Следователно, едни хора се намират при неблагоприятни условия на живота, като едното от момиченцата, вследствие на което дрехите им са нечисти, изцапани. За тези хора се казва, че са грешни, нечисти. Други хора пък се намират при благоприятни условия, вследствие на което дрехите им са чисти, без петна. Те минават за добри, за праведни хора. Защо едни хора са поставени при благоприятни, а други при неблагоприятни условия, има ред причини за това. Лошите мисли и чувства правят дрехите на човека нечисти. Каквото представят пакостните момчета за момиченцата с белите роклички, такова нещо са отрицателните и нечисти мисли и чувства за човека. В дадения случай тия мисли и чувства засягат само някои хора, а други не засягат. – Защо? – Защото едните са поставени при неблагоприятни условия на живота, а другите – при благоприятни. Обаче, и едните, и другите са слаби хора. Те не са се издигнали още над условията. Те не са станали господари на условията.

И тъй, докато човек не стане господар на условията, при които живее, той всякога е изложен на грях, на опасности, на страдания. Щом стане господар на условията, той може да се нарече истински човек, той има морален устой и може да издържа и в убежденията си, и в своето верую. С други думи казано: човек е господар на външните условия дотогава, докато е свързан с Божественото съзнание. Наруши ли се тази връзка, той става вече роб на условията. Докато Божественото съзнание взима надмощие в човека, той се стреми към доброто, към красивото и благородното в света. Има моменти, положения, когато всички живи същества проявяват известно благородство. И най-свирепото животно се смекчава пред своите малки и започва да ги глади, да ги лиже с езика си. Като види своето малко детенце, и най-жестокият човек, който е убил десетки хора, се смекчава и проявява към него нежни, бащински чувства. Това показва, че в известни моменти Божественото проговаря във всички хора, във всички живи същества. Защо грешат хората, не може да се отговори. Много причини има за това. Цялото небе се занимава с въпроса, как да се спаси света, а не защо хората грешат. Защо и как е произлязъл грехът, това е въпрос, върху който разумните същества не се спират. Те се занимават с въпроса, как да спасят света. Те са изработили вече един план, който постепенно прилагат. Прилагането на този план е започнало още от времето на Христа. Кое трябва да се спаси в човека? – Неговата душа. Дали хората вярват в това, или не, то е друг въпрос. Заедно с душата на човека ще се спаси и умът, и сърцето му. Същественото за човека са неговият дух, неговата душа, неговият ум и неговото сърце. Вън от тия четири свята всичко е несъществено. Следователно, несъщественото трябва да се пожертва за същественото. Човек се движи и проявява в тези четири свята, които представят реалността на неговия живот. Когато се проявява едновременно в тия четири свята, човек е в пълно равновесие, в устой. Прояви ли се само в един от тия светове, равновесието му се нарушава.

Ако вземете една топка, тежка един килограм, и я закрепите в една точка на върха на една игла, без да се поклати на една или на друга страна, тази точка наричаме средоточие, равновесие, център на тежестта. Следователно, иска ли човек да се постави в равновесие, нищо да не го безпокои, той трябва да застане в своето средоточие, т.е. в онази точка на своя живот, дето всички сили се уравновесяват. В тази точа се проявява Божественото в човека. Докато Божественото взима надмощие над човешкото, човек може да запази равновесие на силите си. Какво виждаме в живота на обикновения човек? Докато е богат, силен, здрав, щастлив, той е в равновесие. Щом изгуби силата, здравето, вярата, богатството си, едновременно с това той губи и равновесието си. Обаче, само за онзи човек казваме, че има истинско вътрешно равновесие, който, след като, изгуби и силата, и здравето, и вярата, и богатството си, не изменя нито един мускул на лицето си. Този човек живее в закона на любовта. Докато човек живее в любовта, като сила, с която може да си служи, светът всякога ще бъде за него отворен. Той е намерил мястото, дето може да запали свещения огън. Веднъж запален, свещеният огън, трябва постоянно да се разгорява. Дето се пресичат две прави линии, там е мястото на свещения огън. Има смисъл да запали човек свещения огън в себе си, ако окръжаващите могат да се ползват от благотворното влияние на неговата топлина.

Съвременните хора се нуждаят от топлината на свещения огън, т.е. от една блага дума, която може да излезе от устата на човека. Някой пита: Ще излезе ли нещо от мене? – Ще излезе. – Ще бъда ли здрав? – Ще бъдеш. – Ще се оправят ли работите ми? – Ще се оправят. – Да вярвам ли във всичко, което ми казваш? – Вярвай, защото без вяра човек не може да угоди на Бога. Казано е в Писанието: „Да бъде според вярата ти". Това значи: ако човек е болен, ще оздравее; ако е сиромах, ще разбогатее; ако е невежа, учен ще стане. Обаче, човек ще придобие от всичко това толкова, колкото е вярата му. Вярата на човека отговаря на неговия вътрешен импулс към работа, към придобиване на нещо. Любовта пък дава подтик на човека към живот. Като е дошъл на земята, човек трябва да знае, отде иде и къде отива. Ще кажете, че това не е важно. – Кое е важно тогава? – Да ядем и да пием. Наистина, важно е човек да яде и да пие, но кой ще доставя това? Гостилничарят е затворил вратата на гостилницата си. Всички се трупат пред вратата, викат, хлопат, но той не отваря. – Защо? – Не знаят, как да хлопат. Ако човек знае, как да хлопа на вратата на гостилничаря, той непременно ще отвори, ще го покани да седне и ще го нагости добре. Следователно, знае ли човек, как да хлопа на сърцето, или на душата на някого, той непременно ще му отвори.

Сега, както и да разглеждаме нещата, ние виждаме, че всичко в света е строго определено. Бог, Който създаде света, всеки ден е създавал нещо определено, докато в шестия ден създаде човека. Числото шест е число на фантазии, на илюзии. Това виждаме и в живота на човека. Преди да направи нещо, човек фантазира, мечтае, а като го направи, започва да преувеличава. Често в говора хората си служат с ред преувеличавания. Когато някой иска да каже, че някъде били събрани много хора, той казва: Там имаше толкова хора, че яйце да хвърлиш, няма къде да падне. – Така не се говори. Колкото хора и да са били събрани на едно място, все може да се хвърли и едно, па и повече яйца. Когато искат да кажат за някого, че е бавен в работите си, в движенията си, казват: Този човек пъпли като мравка. За друг пък казват: Той е човек и половина. – Не, светът така не може да се оправи. Какви са мерките, разбиранията на сегашните хора – учени, философи и религиозни, ние оставяме настрана. Колкото и да са добри техните разбирания, техните теории и философии, те са отживели времето си. Сега трябва да се отвори нова врата, нов път, в който хората да влязат. Този път изключва всякакви кражби, лъжи, престъпления. Той е път на доброто, на вечното благо. Вярата на съвременните хора се отнася до онзи малък свят, в който днес живеят. Законите на този малък свят, на тази малка държава не важат за голямата държава. Законите на България не важат за Англия, и законите на Англия не се отнасят до България. В която държава и да отидете, вие трябва да зачитате нейните закони и да им се подчинявате.

Следователно, влезете ли в онзи свят, вие трябва да се подчинявате на неговите закони. Онзи свят има свои специални закони, които коренно се различават от законите на физическия свят. Като ви се говори за онзи свят, вие си представяте нещо приказно, като приказките от хиляда и една нощ и не вярвате в него. В какво вярвате, това е ваша работа. Обаче, който е ходил в онзи свят, той го познава. Преди да влезете в онзи свят, ще минете през няколко митници. Там ще прегледат да не би да носите нещо от земята. И най-малката игла не се позволява да прекарате. Всичко, каквото носите, ще го задържат на митницата и тогава ще ви пуснат да влезете. Когато се връщате от онзи свят за земята, пак ще ви преглеждат на митниците. Както нямате право да носите нещо от земята за онзи свят, така също нямате право да носите нещо от онзи свят за земята. Христос казва: „Събирайте съкровища за онзи свят." – Къде трябва да се събират тия съкровища? Докато е на земята още, човек трябва да събира съкровища, които да изпраща в банките на невидимия свят, че, като влезе там, да има, с какво да живее. Щом влезете в невидимия свят, веднага ще ви запитат: Вложили ли сте нещо в този свят? – Да, в еди-коя банка внесох десет хиляди лева. – Щом си внесъл десет хиляди лева, ти можеш да имаш кредите десет милиона най-малко и можеш да останеш тук, докогато искаш. Даже и десет лева да е внесъл в една от банките на невидимия свят, човек пак има право да влезе там. Обаче, ако нищо не е внесъл, крачка напред не може да пристъпи. Законът е такъв.

Всички се запитват, дали е реален онзи свят. – Реален е онзи свят, по-реален, отколкото можете да си представите. Реалността на нещата не седи в това, което човек може да пипне, но в онова, което в даден момент съзнава. Реалността се изразява в отношенията на хората като души. Животът е толкова реален, колкото човек го съзнава. Оттам и отношението между душите се обуславя от съзнанието за сцеплението, за връзката, която съществува между тях. Връзката съществува не само между хората, но и между хората и животните. Някой човек има кон, вол, овце, без да съзнава, какво представят тия животни, отде са дошли, каква е задачата им и т.н. Той мисли, че е господар в света и може да се ползва от всички животни и растения. Той не се запитва, на какво основание може да се ползва от труда на коня и на вола, от вълната, млякото и месото на овцете, без да им плаща. Аз съм господар в света, мисли си човек и с това изчерпва всички въпроси. – Не, животните, с които си служите, са изпратени на земята от своите бащи, благородни и разумни същества, да ви направят известни услуги и след това да се върнат назад. Ако съзнавате това, вие трябва да им благодарите, да се отнасяте добре с тях, защото един ден ще отговаряте пред техния баща. Когато от невидимия свят вземат решение да отнемат конете, воловете, овцете, кокошките на някой човек, той осиромашава. Без тия животни хората не могат да съществуват. Хората дължат своя живот на самопожертвуването на тия животни. Ако всички хора на земята – царе, владици, свещеници, учители и ученици, майки и бащи, господари и слуги, за един момент само се замислят върху великата жертва, която се прави за тях, те биха се преобразили, коренно биха изменили живота си. Да се замисли човек по този въпрос, това значи, широко да отвори сърцето си за всички. Щом отвори сърцето си, той ще отвори и хамбара си, ще почне да раздава и на животните, и на хората. Като ги нахрани, ще разпрегне животните, ще им даде почивка, а на слугите и на слугините си ще даде свобода. Този ден ще бъде празник за всички, да познаят, че господарят им е отворил хамбара си и щедро раздава от своите блага.

Време е вече всички хора широко да отворят сърцата си за Господа. Англичаните са дошли вече до тази Божествена идея и посвещават малка част от времето си за Бога. Те са дошли до положение да посветят две минути за Господа. През това време всички железници, параходи, фабрики, учреждения спират работата си и отправят мисълта си към Бога. Кой където е, спира работата си. Не само две минути, но човек трябва да отдели поне един час от времето си за Великото в света и да отправи към Него благодарността си за всичко, което е получил и всеки момент получава. Ако рекат да пожертват един час от времето си, хората мислят, че ще имат големи загуби, затова отделят само по две минути. В бъдеще, обаче, те ще осъзнаят необходимостта от това и ще жертват повече време. Който не може да направи една малка жертва, той по никой начин не е готов за голяма жертва.

Дошло е вече време за човека, който от хиляди години живее на земята, да осъзнае жертвите, които се правят за него и да благодари за тях. Само по този начин той ще чува Божия глас в себе си и в ближния, както Моисей го е чул. Това значи, да се запали свещеният огън в човека, както Бог го запали в Моисея. Казано е в Писанието, че огън ще изгори всички. Моисей разбра вътрешния смисъл на този стих, но евреите не го разбраха така, и затова Моисей трябваше да им проповядва, да ги запознае с дълбокия смисъл на живота, Моисей казваше на евреите: Бог ще издигне друг пророк между вас, и вие трябва да бъдете готови, да изпълните Неговия закон. Ако човек не може да приложи Христовия закон, той не може да приложи и човешките закони. При това положение, каквато е участта на Христовия закон, такава ще бъде участта и на всеки човешки закон. Ако човек не обича майка си, баща си, брата си, сестра си, той не може да обича и другите хора. Ако синът не обича майка си, той не може да обича и другите жени. Каквато е любовта на сина към майката, такава ще бъде любовта му и към всички жени. Каквато е любовта на сина към бащата, такава ще бъде любовта му към всички хора. Ако човек не живее добре с родителите си и не вярва в Бога, по никой начин той не може да живее добре с хората и да им вярва. Ако вярва в Бога и Го обича, той ще вярва и в хората и ще ги обича. Бог не иска от хората да вярват в Него, да Му пеят хвалебни песни, но иска да изпълнят Неговия закон, да подобрят живота си. Той не иска да вижда сиромаси, хилави, сакати, болни хора в света. Той не иска да вижда страданията на хората, на животните, на растенията. Сегашните хора са дошли до анормални прояви на живота и мислят, че ако влязат в новия живот, ще се лишат от нещо ценно. Наистина, те ще се лишат от нещо, но то не е реалното в живота. Това, от което ще се лишат, представя страданията, мъчнотиите, охканията им. А животът не се заключава в страдания и мъчнотии. Има нещо красиво в обикновения човешки живот, но красивото се крие зад онова, което причинява болките и страданията. Не е приятно да си счупи човек крака или ръката, но приятно е, когато той попадне под нежните грижи на някой благ, добър лекар, или милосърдна сестра, които му говорят за великото в живота и го водят към чист и свят живот. Ако страданията и мъчнотиите поставят човека в съприкосновение със светли, разумни души, които го подигат, те имат смисъл. Има смисъл да живее човек и да се радва на живота, ако при мъчнотиите, в които се е намирал, е могъл да срещне някой музикант, учен, философ или поет, който му е помогнал, дал му условия да се развива, посочил му е пътя към светлината, към новия живот.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът". Добре е човек да влезе в ладията, да утихне вятърът, за да опита Божественото начало в себе си. Човек ще влезе в ладията, само когато Божественото проговори в него, за да види, как вятърът ще утихне. Това е задача, с която всеки човек трябва да се занимава, но за това е определено време. Както трябва човек да ляга на време и да става на време, така и за всяка задача е определено съответно време. Всяка задача трябва да се започне и да се свърши на определеното за нея време. Не я ли започне на време, няма да я свърши на време.

Сега, започнете със задачата на безсмъртието. Има числа на безсмъртието и числа на смъртта. Има дни на благословения и дни на нещастия. Когато изучавате историята, обръщате внимание на датите на започване и на свършване на войните. Като изучавате числата, ще видите, какви закони регулират явленията в живота и в природата. По числата можете да познаете, кога човек има условия да стане богат и кога – беден; кога може да се разболее и кога – да оздравее; кога ще започне училище и кога ще свърши. Велико нещо е науката за числата, но тъй както днес възпитават децата, те не могат лесно да се домогнат до тази наука. Училищата, църквите трябва да се градят на време. И Соломон, който беше мъдрец, не можа да съгради Йерусалимския храм на време, вследствие на което нищо не остана от него. И Давид искаше да съгради храм на Бога, но не му се позволи, понеже е избил много хора. Соломон съгради храм на Бога, но със своя живот той го опетни, вследствие на което храмът не може да се запази за дълго време. Следователно, докато има даже един порок в себе си, човек не може да се домогне до великото, не може да съгради Божия храм в себе си. Който има слабост към жените, който краде, който не пази съботата, както той я разбира, който не люби Господа с всичкия си ум, сърце, душа и сила, и ближния си, като себе си, той не може да съгради Божия храм в своята душа. Трябва ли и ние да изпаднем в положението на циганката, която обещавала на болното си дете всичко, но нищо не изпълнила, докато най-после детето й умряло от глад.

Детето на една циганка се разболяло сериозно. През време на болестта си то казвало: Мамо, искам млечице. – Да, мама, ще ти купя. – Мамо, искам малко баница. – Да, мама, ще ти направя и баница. – Мамо, искам ябълки. – Да, мама, и ябълки ще ти купя. Майката обещавала на детето, че ще му купи, каквото иска, но нищо не купувала. Най-после детето умряло от глад. Желанието на човека да има това-онова е на място, но желанията трябва да се реализират на своето време. Какво правят хората? Като умре някой, тогава му правят третини, деветини, четиридесет дена и т.н. – Не, правете третини и деветини на живите, а не на умрелите. Умрелите не се нуждаят от тия неща. С това аз не искам да покажа незачитане на чувствата ви, но обръщам внимание на ония ваши действия, които са резултат на неразбиране, на изопачаване на свещените обреди в живота. Ако е необходимо да правите третини и деветини, правете ги на новородените деца и то не по един път, а по няколко пъти в годината. – Какво е казал Христос по този въпрос? – Много неща е казал Христос и още продължава да говори. Между това, което Христос е говорил, и това, което хората говорят, има голяма разлика. Човек не може да говори всякога, както и каквото иска. И великите хора даже не са говорили всякога еднакво. Казват, че някой човек говори по Бога. – Той може да говори по Бога, но по задължение. Свещеникът, патриотът, майката и бащата могат да говорят по Бога, но по задължение. Това още не е истинско говорене. Да говори човек по Бога, това значи, да говори без никакво задължение.

Някой върви по улицата, но вижда на едно място събрани много хора, които треперят от студ. Той се спира, запалва им огъня и продължава пътя си. Той не остава при тях да се топли, но върви по-нататък. Така постъпва човек само тогава, когато в него се е пробудила безкористна любов. Всички хора трябва да проявят Божията Любов от съзнание, безкористно, без никакво външно задължение. Нека дойдат всички учени, писатели и поети, всички музиканти и художници, да опишат красивото, великото в любовта, което досега още не е описано. Те започват от красивото и свършват с некрасивото. Това не е поезия, това не е песен. Великото, красивото излиза от областта на истинската поезия. Хората не могат да го опишат, защото нямат образци. Образци са нужни на хората! Когато учителят иска да предаде на учениците си действието изваждане, той трябва да постъпи по следния начин: да вземе една голяма стъкленица с мед, да я закрие с хартия. Същевременно да тури на масата чаша с вода и няколко лъжички. След това да извика един ученик навън и да му каже: Иванчо, вземи една лъжичка, дигни хартията и бръкни с лъжичката в стъкленицата. Какво правиш сега? – Вадя мед. – Колко лъжички извади? – Една. Изяж този мед и пий една глътка вода. Бръкни още един път в стъкленицата. – Колко лъжички мед извади? – Две. Напиши това нещо на дъската. Ученикът пише на дъската, а с него заедно и останалите ученици пишат. Има ли смисъл това събиране и изваждане? – Има смисъл. Като се върне у дома си, Иванчо разправя на майка си, как е събирал и вадил и колко сладко е било събирането и изваждането. При такова предаване, всички деца ще искат да излязат на дъската. Този метод на преподаване е добър и за децата, и за възрастните. Втория час ще вляза в друго отделение, ще нося една касичка със златни английски монети и ще извикам един от способните, но бедни ученици: Драганчо, бръкни в касичката и извади нещо. – Какво извади? – Една златна монета. – Бръкни още един път. – Какво извади? – Още една златна монета. Пиши на дъската, какво действие извърши. Вземи след това монетите и си купи нещо с тях. Това е един нов метод за работа, който никога няма да се забрави. Който събира добре, той получава златните монети.

Това са методи, с които природата работи с възрастните хора и ги учи, как да събират и да вадят. Тя си служи с реални методи. Като не разбират методите, с които природата си служи, хората бързо се произнасят за живота, като го считат лош. Те не подозират, че зад лошия живот се крие друг един – добър, вътрешен живот. Докато външният живот на човека не се изчисти добре, вътрешният никога няма да се прояви. И да се прояви, той всякога ще остава скрит от лошия. Обаче, и в най-добрия човек се крие нещо лошо. В това отношение, и добрият, и лошият човек представят земни пластове, в дълбочината на които се крие някакво богатство, което може да се извлече навън. Преди години, в Провадия копаха земята на дълбочина до 400 м. да вадят сол. Щом минаха границата под 400 м., солта съвършено изчезна. Значи, и при най-добрия живот на човека може да дойдете до такъв пласт, дето доброто свършва. Оттам нататък иде лошото в човека. Това показва, че доброто е изчезнало от човека, т.е. изгубило своята цена.

В човешката душа се крият красиви, ценни неща, които само рудокопачите, само златарите могат да оценят. Затова, именно, на съвременните хора трябва да се проповядва новото учение, защото в него има всички възможности за постижения, към които човешката душа се стреми. За развитие на човека са дадени ред условия, но те не трябва да му станат господари. За да живее добре, човек не трябва да се стреми към богатство, но и сиромашията не трябва да го отчайва. Богатството носи блага в живота, а сиромашията продължава живота. Едно от условията за продължаване на живота е гладът. Жаждата и гладът са стимули за постигане на нещо велико. Който иска да придобие нещо велико, той трябва да яде малко.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът". Вятърът, който измъчва хората, трябва да утихне. Бурният вятър къса платната, обръща лодките във водата, а понякога изкоренява дървета. Този вятър трябва да утихне и да се превърне в трезва мисъл. Лодката, в която влизаме, трябва да бъде солидна, да издържа на всички бури и ветрове. Лодката представя човешкото сърце, което никога не трябва да потъва. Вятърът е човешкият ум, който не трябва да събаря листата на дърветата, но само леко да ги разлюлява.

Две неща се искат от човека: Вятърът да престане да духа, и той спокойно да влезе в своята лодка. Само при това положение Христос ще се яви и ще покаже на човека посоката, в която трябва да се движи. Христос е Божественото в човека, което му показва посоката, в която трябва да върви. Това определяне посоката на движението иде пак чрез хората. 3а човека е важен моментът, в който е намерил истината. 3а кибритената клечка е важен моментът, в който е запалена, а не процесът на горенето й. И за човека е важен моментът, когато Божественото в него се е запалило. Запали ли се свещеният огън в човека, той е добил Вечния живот, към който душата му се стреми.

Не нашли, что искали? Воспользуйтесь поиском: